Феноменологията-лекция на ЕДМУНД ХУСЕРЛ

По Husserl’s Inaugural Lecture at Freiburg im Breisgau

Inaugural Lecture at Freiburg im Breisgau 1917

Pure Phenomenology, Its Method and Its Field of Investigation

Според Едмунд Хусерл феноменологията се появява в отговор на необходимостта от една съвършено оригинална философия. Това е необходимост от философия, която се стреми чрез радикално изчистване на смисъла и мотивите на философските проблеми да проникне до тази първична основа, върху която тези проблеми трябва да намерят истински научно решение.

Чистата феноменология е нова фундаментална наука, развила се в рамките на философията. Тя е наука от наистина нов тип и с безкраен обхват. По своята методологическа строгост тя не стои по-долу от съвременните науки. Всички философски дисциплини имат своя корен в чистата феноменология, чрез чието развитие те придобиват своите собствени сили. Философията е възможна като строга наука единствено в чистата феноменология. Вътрешната природа на нейния метод и нейния предмет на изследване са невидими за природно ориентираните гледни точки.

Чистата феноменология е наука за чистите феномени. Разглеждането на понятието “феномен” Хусерл започва с подчертаването на необходимата корелация между обект, истина и съзнание. На всеки обект съответства определена идеално затворена система от истини за него и една идеална система от възможни познавателни процеси, въз основа на които обектът и истините за него са дадени на познаващия субект. Какво представляват тези процеси? На най-ниското познавателно ниво те са процеси на опитните преживявания, или казано по-общо, на интуитивните преживявания, които схващат обекта в оригинал.

Нещо подобно е очевидно вярно за всички типове интуиция и за всички други процеси на означаване на даден обект, дори когато те имат характер на прости изображения (като спомените). Дори интуициите на фантазията са по същество интуиции за обектите и носят вътре в себе си “обектни феномени“, феномени, които очевидно нямат характеристиката на реалности. По-висшето теоретично познание започва с обекти, които са интуитивно възприемани. Природните обекти например, трябва да бъдат преживяни в опита преди появата на каквото е да било теоретизиране за тях. Опитното преживяване е съзнание, което възприема интуитивно нещата и ги оценява като действителни. Опитното преживяване има същностната характеристика на съзнание относно даден естествен обект като първично съществуващ: налице е съзнание за оригинала като биващ “в лицето”. Същото нещо може да бъде изразено като се каже, че обектите не биха били изобщо нищо за познаващия субект, ако те не му се “явяваха“, ако той не ги имаше като “феномени“. Следователно, тук “феномен” означава определено съдържание, което вътрешно населява интуитивното съзнание и което е субстрат за оценяване на действителността.

Нещо подобно е все още вярно за курса, следван от разнообразните интуиции, които заедно образуват единството на дадено трайно съзнание за един и същи обект. Начинът, по който обектът е даден във всяка от тези отделни интуиции, принадлежащи на трайното съзнание, може постоянно да варира. Например, зрителното възприемане на даден обект може всеки следващ път да бъде съвършено ново, в зависимост от гледната точка, положението на обекта, осветлението и други обстоятелства. Независимо от това, ние имаме интуитивно съзнание не за различни обекти, а за един и същи обект, който ни е представен по различен начин. С други думи, в чистата иманентност на съзнанието един неделим “феномен” допуска цялото разнообразие на феноменалното представяне. Това е специфична характеристика на това състояние на нещата, която прави възможно изясняването на понятието “феномен”. Освен това, самото устойчиво единство на интуицията, разнообразно сменящите се форми, в които единството е представено, т.е. постоянно променящите се перспективи на реалния обект, също се наричат “феномени”.

Обхватът на това понятие се разширява още повече, когато се разглеждат висшите познавателни функции: многообразните актове и съгласуваността на свързващото, комбинативното, пресмятащото и теоретизиращото познание. Всеки отделен процес във всеки от тези видове е, отново, вътрешно съзнание за обекта, което е присъщо за него като мисловен процес за някакъв вид на видовете. Така обектът се характеризира като член на определена комбинация - или като субект или като член на дадено отношение и т.н. Простите познавателни процеси, от друга страна, се обединяват в цялото на едно съзнание, което конституира по същество една синтетична обективност. Например, едно предикативно състояние на нещата или единичен теоретичен контекст, или един предмет, описан чрез сентенции от вида: “Предметът е свързан по този или онзи начин”, “Цялото е композирано от тези или онези части”, Отношението В се извлича от отношението А” и т.н.

Съзнанието за всички синтетични предметни формирования от посочените видове се появява чрез такива многочислени актове, които се обединяват, за да формират неговите висши единици и чрез иманентно конституираните феномени, които функционират по същото време като субстрати за различните оценки - такива като истина, вероятност, възможност и др.

Понятието “феномен” се отнася и до променящите се форми на осъзнаване на нещата - например, ясните и смътните, убедителните и неубедителните форми, в които едно и също отношение или връзка, едно и също състояние на нещата, една и съща логическа съгласуваност и т.н., могат да бъдат дадени на съзнанието.

Накратко, първото и най-примитивно понятие за феномен се отнася до ограничената сфера на тези сетивно дадени реалности, чрез които Природата се показва във възприемането.

Понятието се разширява и включва всеки вид сетивно възприемано или обективирано нещо. След това то се разширява още повече и включва също така сферата на онези синтетични обективности, които са дадени на съзнанието чрез справочния и свързващия съзнателен синтез. По такъв начин то включва всички форми, в които нещата са дадени на съзнанието. И накрая то се разглежда като включващо всички начини на осъзнаване на нещата и всички съставни части, които могат да бъдат показани като иманентно принадлежащи към тях. Че понятието включва всички начини на осъзнаване на нещата, означава, че то включва също така и всеки вид усещане, желание и искане, заедно с неговия иманентен “компонент”(Verhalten).

Да се разбере това разширяване на понятието е много лесно, ако се приеме, че емоционалните и волевите процеси също имат по същество характера на осъзнаване на нещо и че огромният брой категории на обектите, включително и всички културни обекти, всички ценности, всички блага, всички произведения, могат да бъдат преживяни, разбрани и обективирани като такива единствено чрез участието на емоционалното и волевото съзнание. Нито един обект от категорията “произведение на изкуството” не може да се появи в обективирания свят на дадено същество, което е лишено от естетическа чувствителност, което е, така да се каже, естетически сляпо.

Чрез това изложение на понятието за “феномен” ние получаваме предварително понятие за една обща феноменология, т.е. за една наука за обективните феномени от всякакъв вид, наука за всеки вид обект. Следователно целта на феноменологията е да изследва как нещата се възприемат, спомнят, фантазират, представят картинно, символизират, т.е. да изследва как те изглеждат въз основа на това придаване на смисъл и на характеристики, които се получават по същество чрез самото възприемане, спомняне, фантазиране, картинно представяне и т.н. Това, което феноменологията иска във всички тези изследвания, е да установи какво може да бъде утвърждавано с универсална валидност в теорията. В тази си дейност, нейните изследвания ще се отнасят до същностната природа на самото възприемане, на самото спомняне (или който и да е начин на възприемане) и на самото мислене, оценяване, искане и правене - до тези актове, взети просто така както те представят себе си на иманентно интуитивната рефлексия. Абстрактното съдържание на тези актове се нарича “значение“. Значението позволява насочването на определен съзнателен акт към даден аспект на изследвания обект. Тази насоченост или интенционалност е същността на съзнанието.

Ако това са темите на феноменологията, тя може да бъде наречена също така “наука за съзнанието“, ако съзнанието бъде взето като такова в чист вид.

За да се характеризира тази наука по-точно, е необходимо да се направи едно просто разграничение между феномените и Обектите. В общия език на логиката всяко нещо, което има истинни предикати, е обект. Вътре в това най-широко понятие за обект, и по-специално вътре в понятието за индивидуален обект, Обектите и феномените стоят в контраст едни спрямо други. Обектите, всички природни Обекти, например, са обекти, които са чужди на съзнанието. Наистина съзнанието ги обективира и ги постулира като действителни. Също така съзнанието, което ги преживява и ги взема предвид, е толкова необикновено учудено, че придава на своите собствени феномени смисъла на прояви на Обектите, чужди на съзнанието и знае тези “външни” Обекти чрез процесите, които дават знание за техния смисъл. Следователно, ние наричаме Обекти тези обекти, които не са нито съзнателен деятел, нито иманентни съставни части на съзнателните процеси.

Това поставя феноменологията, науката за съзнанието само по себе си в рязък контраст спрямо “Обективните” науки като цяло.

В тези контрастиращи науки на обектите, които са в очевидна корелация помежду си, кореспондират два фундаментално различни типа опит и интуиция изобщо: вътрешният опит и Обективният опит, наричан също така “външен” или трансцедентен опит. Вътрешният опит се състои в простото съзерцание, което има място в рефлексията, чрез която съзнанието схваща. Например, една симпатия или едно желание, което аз сега изпитвам, влиза в моя опит чрез един чисто ретроспективен поглед и, чрез този поглед, е дадено абсолютно. Какво означава тук “абсолютно“, можем да разберем чрез противопоставяне: ние можем да възприемаме всяко външно нещо единствено доколкото то ни се представя сетивно чрез една или друга смътна представа. Симпатията няма променящи се появявания; няма променящи се перспективи или гледни точки за нея, тя не може да се разглежда, подобно на външните неща, отгоре, отдолу, отблизо или отдалече. Тя просто не е нещо чуждо, което би могло да се представи на съзнанието с посредничеството на феномени, които са различни от самата симпатия; да харесваш по същество означава да осъзнаваш.

Това е свързано с факта, че съществуването на това, което е дадено на вътрешната рефлексия, е несъмнено, докато това, което се преживява чрез външния опит, винаги дава възможност в хода на понататъшните преживявания да бъде доказано като илюзорен Обект.

Независимо от това, иманентният и трансцедентният опит са свързани по забележителен начин: чрез промяната в начина на мислене ние можем да преминем от единия към другия.

При естествения начин на мислене ние преживяваме, наред с другите неща, процесите в Природата; ние сме засегнати от тях, наблюдаваме ги, описваме ги, подвеждаме ги под понятия. Докато правим това, в нашето преживяващо и теоретизиращо съзнание се появяват многостранни съзнателни процеси, които имат постоянно променящи се вътрешни съставни части. Нещата представят себе си чрез непрекъснато изменящи се аспекти; от гледна точка на перспективата, техните външни форми са откроени по определени начини. Настаняването на всяко от тези неща в съзнанието се осъществява по силата на определени серии от протичащи съзнателни процеси. Едно лице с естествен начин на мислене, впрочем не знае нищо за това. То изпълнява актовете на преживяването, отнасянето, комбинирането; но докато ги изпълнява, то гледа не към тях, а по-скоро по посока на обектите, които осъзнава.

От друга страна, човекът може да смени своя естествен фокус на внимание с феноменологично рефлексивния. Той може да направи сега протичащото съзнание и, по такъв начин безкрайния многообразен свят на феномените като цяло, тема на своите фиксиращи наблюдения, описания и теоретични изследвания - изследвания, които, за краткост, ние наричаме “феноменологични“.

Тук се появява решаващият въпрос: Не е ли това, което току що беше описано като вътрешна рефлексия, просто идентично с вътрешния, психологическия опит? Не е ли психологията собственото място за изследването на съзнанието и всички негови феномени? Вековният спор между учените относно “психологизма” не е нищо друго, освен спор за истинския философски метод и за формирането на основите на всяка философия като чиста и точна наука.

Чистата феноменология е науката за чистото съзнание. Тя се извлича изключително от чистата рефлексия, а чистата рефлексия като такава изключва всеки тип външен опит и следователно отстранява всяко съпоставяне с обекти, чужди на съзнанието. Психологията е наука за психическата Природа и следователно за съзнанието като Природа или като реален случай в пространствено-времевия свят.

Фундаментален факт е, че феноменологическото преживяване - в контраст с психологическото преживяване - остава в рамките на чистата рефлексия. Чистата рефлексия изключва всичко, което е дадено в естествения начин на мислене, изключва следователно цялата Природа (феноменологична редукция).

Съзнанието се взема изключително така, както е дадено по същество в собствените си вътрешни съставни части и не е съпоставено с трансцендиращото съзнание.

Това, което е тематично постулирано е единствено даденото чрез чистата рефлексия, с всички нейни иманентни същностни моменти, абсолютно както е дадено на чистата рефлексия.

Преди много години Декарт се доближава до разкриването на чисто феноменологичната сфера. Той прави това в своята забележителна и фундаментална медитация, която достига своята кулминация в често цитираното “ego cogito, ego sum“. Така наречената феноменологична редукция може да бъде постигната чрез модифицирането на Декартовия метод, чрез довеждането му до чистота и последователност като не се вземат предвид всички Картезиански цели. Феноменологичната редукция е метод за постигане на радикално изчистване на феноменологичното поле на съзнанието от всички натрапници, идващи от Обективните реалности и за запазването му чисто от тях. Природата, универсумът на пространствено-времевата Обективност, ни е дадена постоянно. В естествения начин на мислене тя вече е поле за нашите изследвания в природните науки и за нашите практически цели. Нищо не ни предпазва от утвърждаването на нейната действителност, въпреки че утвърждаването изцяло е резултат от нашите ментални процеси. Ние не се съмняваме изобщо в нейното съществуване. Понякога обаче изследването на Природата поставя под въпрос истините за нея.

Но целта на феноменологично чистата рефлексия не е да поставя под въпрос и да проверява нашите убеждения за актуалностите, които са чужди на съзнанието. Независимо от това, ние можем да приложим подобен начин на изключване спрямо съзнанието за действителността, върху основата на което цялата Природа е съществуване, което ни е дадено. И ние можем да правим това съвършено ad libitum. Заради самата цел за достигане на царството на чистото съзнание и за запазването му чисто, ние поемаме задължението да не приемаме никакви убеждения, включващи Обективния опит и, следователно също се задължаваме да не правим и най-слаба употреба на което и да е заключение, извлечено от Обективния опит.

Действителността на цялата материална Природа и на всичко телесно, включително и действителността на моето тяло, тялото на познаващия субект, не се взема предвид. Ако напълно сме си забранили да се занимаваме с Природата и телесното изобщо като дадени реалности, възможността за постулирането на който и да е съзнателен процес като имащ телесна връзка или като случай, появяващ се в Природата, отпада от само себе си.

Какво остава, щом това радикално методологическо изключване на всички Обективни реалности е постигнато? Остава всеки несъмнено даден феномен на преживяването. Това е вярно и за целия Обективен свят изобщо. Ние сме забранили използването на действителността на Обективния свят и затова ние го разглеждаме като изведен зад скоби. Това, което ни остава, е тоталността от феномените за света, феномените, които са схванати чрез рефлексията като намиращи се абсолютно в себе си. Затова всички тези съставни части на съзнателния живот остават по същността си такива, каквито са. Чрез тях светът е конституиран.

Що се отнася до тяхното феноменално съдържание, те не страдат, не търпят въздействие по никакъв начин, когато убедеността ни в Обективната действителност е поставена под съмнение. Рефлексията, доколкото тя схваща и разглежда феномените в тяхното собствено битие, също не страда по никакъв начин. Само сега фактически рефлексията става чиста и изключителна. Нещо повече, дори увереността в Обективното, увереността, характерна за простото преживяване и за емпиричната теория, не е загубена за нас. Напротив, тя става наша тема точно такава, каквато е по същността си и в съгласие с това, което е имплицитно в нея като неин смисъл и като субстрат за това, което тя постулира. Ние разглеждаме увереността, ние анализираме вътрешно присъщия й характер, ние следваме нейните възможни връзки и особено тези на обосноваването. В чистата рефлексия ние изучаваме какво замества прозрението, какво от смисъла, който се има предвид, се запазва в този преход; какво носи на този смисъл пълнотата на интуицията; каква алтернатива и обогатяване носи т.нар. доказателство и какви предимства изобщо се получават от това, което се нарича “постигане на Обективната истина чрез вътрешно прозрение”. Следвайки метода на феноменологичната редукция (т.е. държейки настрана цялата ни убеденост в трансцедентното) всеки вид теоретично, оценъчно и практическо съзнание може да бъде направено по същия начин тема на изучаване; и всички Обективности, конституирани в него, могат да бъдат изследвани. Изследването ще разглежда тези Обективности просто като корелати на съзнанието и ще дава отговор на въпросите Какво и Как относно феномените, които могат да бъдат извлечени от съзнателния процес. Нещата в Природата, личностите и общностите от хора, социалните форми и формации, поетичните и пластичните формации, всеки вид творение на изкуството - всички стават по този начин направления за феноменологическите изследвания, но не като реалности, не по начина, по който са третирани в съответните Обективни науки, а по-скоро от гледна точка на съзнанието, което конституира (посредничество богатството от структури на съзнанието) тези обективности за даден предмет на съзнанието. Съзнанието и онова, което то осъзнава, е това, което остава като поле за чистата рефлексия щом феноменологичната редукция е постигната. Това е безкрайното многообразие от начини да осъзнаваме, от една страна, и от друга, безкрайността на преднамерено търсените корелати. Това, което ни предпазва от прекрачване на границите на това поле, е методът на феноменологичната редукция, който отстранява всяко Обективно убеждение веднага щом то се появи в съзнанието. Този критерий изисква от нас: не възприемай нито частица от това убеждение; не приемай нагласата на Обективната наука, дори и на психологията; придържай се към чистия феномен! Той превръща всички науки в научни феномени; и в този си статус, те са сред неговите основни теми.

Когато някакво твърдение за Обективните неща (всяко едно, независимо какво, включително и най-несъмнената истина) се обяви за валидна истина, тогава почвата на чистата феноменология е напусната. Тогава ние поставяме своята позиция върху някаква Обективна основа и поставяме психологията или някоя друга Обективна наука на мястото на феноменологията.

Радикалното суспендиране на Природната позиция е в конфликт с нашите най-дълбоко вкоренени навици за възприемане и мислене. Точно поради тази причина напълно самосъзнателната феноменологическа редукция е необходима, ако съзнанието трябва да бъде систематично изследвано в своята чиста иманентност.

Възниква въпросът дали чистата феноменология е наистина възможна като наука, и ако да, тогава как? Веднага щом суспендирането е постигнато, ние сме оставени насаме с чистото съзнание. Това, което намираме в чистото съзнание е един нетраен поток от неповтарящи се никога феномени, въпреки че те могат да бъдат несъмнено дадени в рефлексивния опит. Опитът сам по себе си не е наука. Тъй като рефлексиращият и познаващият субект притежава истинно само своите течащи феномени и тъй като всеки друг познаващ субект (със своята вещественост и следователно със своето съзнание) попада в полето на изключването, как емпиричната наука може да бъде все още възможна? Науката не може да бъде солипсистка. Тя трябва да бъде валидна за всеки притежаващ опит субект.

Емпиричната наука не е единствено възможният вид наука. Чистата феноменология не е създадена да бъде емпирична наука и това, което прави нейната “чистота” не е просто чистата рефлексия, а е в същото време напълно различен род чистота, която ние срещаме в другите науки.

Ние често говорим в общ и интелигибилен начин за чиста математика, чиста аритметика, чиста геометрия, чиста кинематика и др. Тях ние ги противопоставяме като априорни науки на останалите науки, такива като природните науки, основани на опита и индукцията. В този смисъл науките, които са чисти, априорните науки са чисти от всякакво твърдение за емпиричната действителност. Всъщност те претендират, че се занимават с идеално възможните и чисти закони, отколкото с реалности. В противоположност на тях емпиричните науки са науки за de facto съществуващото, което ни е дадено като такова чрез опита. Подобно на оставалите чисти науки, чистата феноменология изучава царството на чистото съзнание и неговите феномени не както то de facto съществува, а като чисти възможности с техните чисти закони. И наистина, когато един човек се запознае с чистата рефлексия, той се придържа също така към възгледа, че възможностите са предмет на идеалните закони в царството на чистото съзнание. Например, чистите феномени, чрез които един възможен пространствен Обект се представя на съзнанието, имат своя априорно определена система от необходими формирования, която е безусловно обвързана с всяко познаващо съзнание, за да бъде то в състояние да възприема интуитивно пространствената реалност. По такъв начин, идеалът за едно пространствено нещо предписва априори на възможното съзнание за това нещо едно правило, което може да бъде следвано интуитивно и което позволява нещото да бъде схващано в чисти понятия. Същото е вярно за всяка принципна категория на обективностите. Изразът “априори” следователно не служи за прикриване на някаква идеологическа екстравагантност, а е толкова важен, колкото “чистотата” на математическия анализ или на геометрията.

Феноменологията се намира в уникална позиция спрямо философията и спрямо психологията. Ако цялото съзнание е предмет на същностните закони по начин, подобен на този, по който пространствената действителност е предмет на математическите закони, тогава тези същностни закони ще бъдат от най-плодотворно значение за изследването на фактите на съзнателния живот на хората и дивите животни.

Всички рационално-теоретични проблеми на философията, проблемите, включени в т.нар. критика на теоретичния, оценъчния и практическия разум, се отнасят изцяло до същностните съответствия между теоретичната, аксиологичната или практическата Обективност и до съзнанието, в което тя е иманентно конституирана. Според Хусерл рационално-теоретичните проблеми могат да бъдат формулирани с научна строгост и след това решени в тяхната систематична последователност, единствено върху основата на феноменологично чистото съзнание и в рамките на чистата феноменология.

ЕДМУНД ХУСЕРЛ

Литаратурата и феноменология

Литаратурата от гледна точка на феноменологията

Феноменологията е философия на преживяването. За феноменологията крайната точка на всяко значение и всяка стойност е живото преживяване на хората. Задачата на философа е да опише структурата на преживяването, в частност съзнанието, въображението, отношението с другите живи същества и ситуираността на човека в обществото и историята. Феноменологическата литературна теория разглежда произведенията на изкуството като посредници между съзнанието на автора и това на читателя или като опит да се разкрият аспектите на човешкото същество и неговите светове.

Модерният основател на феноменологията е немският философ Едмонт Хусерл, който търси пътищата, по които философията може да стане строга наука чрез завръщането към самите неща. Търсейки основанията, върху които философът може да се облегне в отстраняването на всички неопровержими допускания и описание на това, което е дадено в опита. Пътят към една философия без предпоставки започва с отменянето на ‘естественото отношение´ на всекидневното познание и приемането, че нещата са просто там във външния свят. Философът трябва да постави извън скоби обектния свят и да се съсредоточи върху онова, което е вътрешно за съзнанието. Тъкмо чистото описание на феномените на преживяването, според вярването на Хусерл, предоставя на философа основанието за необходимото, сигурното знание.

По - късните феноменолози са скептични към твърдението на Хусерл, че може да има описание на съзнанието, без взимането предвид на определени предпоставки. Обектите се възприемат винаги частично и нецялостно и допълването на пълния им вид се осъществява по отношение на интересите и очакванията на възприемателя. Всяко възприятие и всяко преживяване включва определен хоризонт от очаквания, от които, противно на твърдението на Хусерл, не можем да се освободим.

Тръгвайки от Хусерл Мартин Хайдегер твърди, че преживяването е винаги свързано с акта на познанието, а познанието от своя страна е свързано с разбирането. За разбирането Хайдегер твърди, че е винаги налично – бидейки в света ние разбираме този свят в по – малка или по – голяма степен. Хайдегер събужда една стара идея, че интерпретацията на текстовете е фундаментално кръгова, доколкото разбирането на отделните детайли е винаги основано върху някакво допускане за цяло. Така частта зависи от цялото, но и цялото зависи от частите и по този начин между тях се оформя т.нар. ‘херменевтичен кръг´. Хайделгеровата философия върху разбирането включва и неговото собствено разбиране за човешкото съществуване. По този начин той осъществява едно частично завръщане към Хусерл, но с цел значително да го обнови. Хайделгеровата идея за предзададеното разбиране е много важна за по – нататъшното развитие на феноменологията, която се концентрира върху интерпретацията и четенето. Т.нар. херменевтична феноменология, чиито главни представители – Гадамер и Пол Рикьор, се занимават тъкмо с пресъздаденостите на разбирането и теориите за текстовото възприемане. Тук се изследва по какъв начин литературните творби се възприемат различно от различната читателска публика.

Първият теоретик, който се занимава с литературна феноменология, е Роман Ингарден, който е автор на две фундаментални произведения: първото – “Литературното произведение на изкуството” (1931г.) и второто – “Познание на литературното произведение на изкуството” (1937г.). произведенията на изкуството и в частност литературата, привличат неговото внимание, тъй като не принадлежат нито на реалността, нито на идеалното. За разлика от автономните, напълно определени обекти, литературните произведения са зависими за своето съществуване от т.нар. ‘интенционални актове на съзнанието´ на техните създатели и техните читатели. Интенционален акт е акт, чрез който съзнанието се насочва към обектите от света. При това насочване се снема разликата между съзнанието и света. Ние узнаваме, че имаме съзнание в момента, в който то схваща някаква особеност на света. От своя страна светът съществува, тъй като съществуват съзнания, които да го възприемат. Тъкмо тази двойна зависимост на съзнанието от света и на света от съзнанието се нарича интенционалност на съзнанието. Именно поради това, Ингарден счита, че литературните произведения никога не са частни творения на индивида, а са т.нар. междуличностни феномени. Те не могат да бъдат абстрактни, каквито са числата и фигурите в математиката, които са наистина идеални обекти. Литературните творби са свързани със своята история и момента на появата си. Ингарден описва литературното произведение като междусубективен интернационален обект. Те имат своето начало в съзнанието на автора и биват запазвани чрез писмеността и други физически носители. Запазените литературни творби биват съживявани в актовете на съзнанието на читателя. Това обаче не означава, че творбите са изцяло зависими от психологията на автора и читателя. Всяка творба, тъй като се запазва исторически, надхвърля всяко моментно преживяване, макар че тя идва в света и продължава да съществува чрез различните актове на съзнанието. Ингарден нарича литературните произведения хетерономни, защото те не са никога напълно автономни или напълно зависими от съзнанието на автора или читателя. Литературните произведения ги надскачат, макар че са зависими от тях.

Ингарден счита, че литературните произведения са съставени от пластове. Всеки един от тези пластове има своя качествена характеристика:

• първият пласт е този на словесните звукове
• вторият е пластът на смисловите единици
• трети е пластът на схематизираните аспекти, което означава различните перспективи, от които светът на произведението е разгледан
• четвъртият пласт е на представените обекти

Според Ингарден, литературното произведение като цяло е схематизирано, тъй като отделните пластове имат места на неопределеност, които читателят трябва да запълни. За Ингарден успешната литературна творба успява да комбинира четирите пласта в едно цяло, което Ингарден нарича ‘полифонична хармония на произведението´.

Ингарден различава начина, по който се възприема творбата от самата творба. Това е фундаменталната разлика между художествено и естетическо. Взета сама по себе си, творбата представлява художествен обект, но в рамките на читателското възприемане се превръща в естетически обект. Всъщност не само читателите с различни очаквания възприемат творбата под различни естетически рамки, но и самата творба е вътрешновремево събитие, което не може да се схване напълно в нито един момент. Отделните пластове не могат да бъдат схванати едновременно и в тяхната цялост. Например, когато четем едно произведение, през повечето време не обръщаме внимание на словесните звукове. Нашата цел е да схванем смисъла и образите в литературното произведение, т.е. отделяме по – голямо внимание на един пласт за сметка на друг. Творбата се разгръща хоризонтално чрез един сноп от незавършени и с различна перспектива възгледи. Ингарден обаче подчертава, че тази игра на перспективите не може да бъде безкрайна и твърди, че има някакви лимити, в които може да се простре дадена конкретизация на творбата.

Философията на изкуството на Ингарден оказва особено влияние върху по – нататъшното развитие на немската и френската литературна теория. Един от продължителите и в същото време критици на Ингарден – Волфганг Изер счита, че Ингарден е прекалено склонен да разглежда отношението читател – творба еднопосочно, т.е. от текста към читателя. Изер настоява, че движението е двупосочно и крие в себе си множество непредвидими форми. Четенето е много по – вариативен и динамичен процес, който не се ограничава до запълването на празнотите в четирите пласта на творбата. За разлика о т Ингарден, Изер твърди, че възприемането на творбата може да бъде много по– стойностно и вариативно. Също така Изер упреква Ингарден, че прекалено се осланя на класическото понятие за хармония. Съществуват множество произведения, които не могат да бъдат описани чрез понятието за полифонична хармония. Съществуват творби, в които има множество несъвместимости и дисонанси, които обаче не пречат тези творби да бъдат стойностни и ценени. За Изер, четенето е процес на откривателство, в който изненадата, обратите и дисонансите имат силата да провокират привичните за читателя предположения относно природата на литературните произведения.

Златанов и Христов-откъс от лекция по “Теория на литературата”

Феноменология

Предполагам , че всеки е чувал за феноменологията ?
Ако не сте-в кратце,като школа, феноменологията е основана в началото на века от Едмунд Хусерл.Феноменологията постулира, че реалността съществува вън и независимо от нашето съзнание, но реалността, която ние възприемаме не може да бъда разграничена от нашите собствени мисли и понятия.Ето защо не може да се говори за света, такъв какъвто е, а само за един феноменален или интерпретиран от нас свят.

Развитие на древният солипсизъм, или нещо съвсем ново?И вие ли се чудите? Имате право.По-долу ще поместя няколко статии и разбори, на които съм попадал в нет-а.От няколко дни проучвам въпроса и все повече ми харесва, а и допълва моя мироглед.

“Lignum Vitae”-Десетте сефирота в схематичен вид

10-ТЕ СЕФИРОТА

1. КЕТЕР - Върховният венец, Короната. Съответствува на Бога. Божественост. Първата еманация на непознаваемата божествена същност. Душа, която се стреми към тази сефира, се стреми към Бога. Пазят я същества, описани така: “…и всяко имаше четири лица, и всяко от тях - четири крила”. (Книга на пророк Иезекиил, глава I).
Символ - точката.

2. ХОКМАХ - Божествената Мъдрост. Съответствува на звездите или на Зодиака. Бащата на Вселената и силата, която стои зад всяко действие, творчество или промяна. Пазят я Колелата на Иезекиил, които не спират да се въртят и носят в себе си духа на живота.
Символи - фалосът, кулата и правата линия.

3. БИНА - Разум. Майка на Вселената, пасивна и възприемаща, докато бъде оплодена, след което започва да дава своите плодове. Представлява дремещия потенциал и всеобхващащото разбиране и разум. Атрибутите й са противоположни - живот и смърт, добро и зло. Свързва се с Богинята майка и с Хеката - богиня на вълшебството и магьосничеството. Планета - Сатурн - планетата на стабилността, зрялата възраст и съдбата.
Символи - женските полови органи, овалът, кръгът, диамантът и чашата.

4. ХЕСЕД - Любов и милосърдие. Строителят. Мъжката сила, която организира, строи, издига, цивилизова и управлява. Милостивият любящ баща, който напътства своите чеда, закрилникът. Планета - Юпитер.
Символи - царски скиптър, магическа пръчка, свещенически жезъл, пирамида, гръцки кръст, еднорогът (който символизира жизнеността и властта).

5. ДИН - Власт, сила, мощ. Среща се още и като Гебура. Представлява строгост и дисциплина. Това е силата, която руши и стои зад всички войни и вражди. Смята се, че е източникът на злото в света. Свързва се със свирепото и смъртоносно митическо чудовище Басилиск. Планета - Марс.
Символи - петоъгълник, верига, меч, копие, бич.

6. ТИФЕРЕТ - Красота. Християнските кабалисти свързват тази сефира с Христос заради непосредствения му произход от Кетхер (който представлява Бог) и заради Слънцето, което се свързва с Тиферет и има символична връзка с Христос. Представлява жизнената енергия. Планета - Слънцето. Символи - лъв (Слънцето), феникс (безсмъртието) и дете (смъртността).

7. НЕТЦАХ - Победа, Издръжливост, Търпение. Представлява сетивата, животинските инстинкти и страстите, мъжкото начало. Свързва се с ритъм, движение, цвят и изкуствата. Асоциира се с Венера, богинята на чувствеността и природните инстинкти. Планета - Венера.
Символ - въртошийката

8. ХОД - Величие и Великолепие. Представлява по-висшите качества на ума - като интуиция, вдъхновение, проницателност, разум и логика. Женското начало. Подобно на другите женски сефироти символизира конфликта между доброто и злото, който в този случай представлява Мъдростта заедно с предателството и лукавството. Планета - Меркурий.
Символ - Меркурий е бог на магьосничеството и интелекта, а двете змии, обвиващи жезъла му кадуцей, образуват числото осем и често се асоциират с Ход.

9. ЙЕСОД - Основа, произход. Девет е число на инициацията в магьосничеството и окултните науки, а Йесод се свързва с мистериите и магическите сили. Той е в основата на всички активни сили на Бога и символизира творчеството, творението (както в сексуален, така и интелектуален смисъл). Планета - Луна.
Символ - слон (който символизира едновременно сила и интелект).

10. МАЛКХУТ - Земното царство, Земята. Известно още като Шекина - Невестата на Бога. Стремежът на Кабалата е да свърже Бога (първата сефира) с Неговата невеста (десетата сефира).
Символ - сфинкс (символизиращ единството на Небето и Земята).

10-те сефирота се разделят на 3 групи, наречени “Стълбове”, като по тзои начин могат да се разберат по-дълбоко взаимоотношения между сефиротите.
Различават Десен стълб (или Стълб на милосърдието), който обединява мъжките, положителните и светлите начала във Вселената.
Ляв стълб (или Стълбът на строгостта) обединява пък женствените, пасивните и тъмните начала.
Среден стълб , наречен “Стълб на равновесието” (известен и като Стълб на съзнанието и душата) уравновесява Десния и Левия стълб и посредничи между силите на светлината и на мрака.

Кабала и науката – точки на пресичане

Науката и Кабала – темата е много голяма и сложна. Трудно може да се обхване проблема на отношенията им в пълен обем. Аз съм се занимавал с наука и Кабала много години, но само в последните открих точките на пресичането им. Областта на съприкосновението между тях, започна да се проявява преди 70-80 години, когато изучавайки частиците на атома, учените откриха двойствената им природа: понякога може да ги наблюдаваме като частици вещество, а понякога като вълни.

Как да ги възприемаме, разглеждаме, изучаваме зависи напълно от нас, т.е. от изследователя използващ някакъв прибор.И когато това се изясни, започнаха да се появяват въпроси: притежават ли вълните, а и цялата обкръжаваща ни материя някаква определена форма или тя е “такава каквато ние е възприемаме”? Тази дилема порази учените: какъв в действителност е нашия свят? Ако бихме използвали други прибори, то бихме открили не вещество, а вълни, различни видове плазми или енергии. В последните години учените се доближиха до разбирането, което отдавна е открито в науката Кабала: извън човека не съществува никаква реалност, която бихме могли да открием и изследваме освен, в съответствие с нашите органи на чувства.

Обкръжаващата ни реалност, както утвърждава науката Кабала, това е висша светлина, някакво силово поле. И каква картина на света възприемаме, зависи от това под какъв ъгъл, в съответствие с какви наши свойства, условия и трактовки я разглеждаме. Нашето възприемане на света се променя в зависимост от нашите органи на чувства, подобно на промяната на холографското изображение в зависимост от ъгъла на наблюдение.

Науката Кабала обяснява това така: няма разлика между духовното и материалното.

Ако човек разбере как възприема материална картина, по какъв начин му се представя, ще му е много по-лесно да премине към духовно възприятие. Всъщност един и същ човек възприема и двата свята. Науката Кабала твърди, че целия материал на творението е желанието да получаваш. И това желание изисква напълване.

А напълването си то усеща в съответствие със свойствата. Ако желанието да получиш е малко, то усеща само своя живот, своето съществуване. Това виждаме като пример в неживата природа и растителния свят, а също и при животинското съществуване на най-просто ниво. Ако желанието за получаване е по-голямо, то развива наред със себе си умствена система, помагаща му да достигне напълване. Наред със сърцето – желанието за наслада – възниква и разума.

Колкото е по-голямо желанието, толкова е по-изострен разума в търсенето на начини за напълване на желанието. И колкото е по-съвършено творението, толкова са по-съвършени в него тези две части. Желанието да получиш достига състояние, когато става способно да възприеме цялата реалност, т.е. да получи цялото полагащо му се напълване (на предишните нива е възможно само частично напълване).

Ако в нас преобладава желанието за земни наслаждения, то и разумът ни ще е зает с търсене на пътища за напълване именно с това желание. В желанието има определени вътрешни свойства и светлината, която го напълва, заедно с него създава общата картина на света, реалността.

Действителността не е това което се намира пред нас, не е това което съществува извън нас. Тя напълно зависи от нашите свойства. В нашата реалност има открита и скрита част. Тя се дели на нива: нежива, растителна, животинска и човешка; на твърди тела, течности, газ и т.н. И всичко това е в съответствие с нашите свойства. Ако променим тези свойства, то и реалността ще се промени. Тук нещата стоят точно както при елементарните частици: гледайки от една страна виждаме, че това е вещество, а гледайки от друга виждаме, че са вълни. Всичко зависи от това как гледаме.

Така сме и ние: ако се променим, бихме виждали съвсем друга реалност, съответстваща на новите ни свойства – например бихме откривали вълни там, където сега виждаме твърдо тяло. Преди 30-40 години започна кризата в науката. Учените започнаха да разбират, че тя не може да се развива повече, без да се взимат в предвид свойствата на човека изследовател. Именно затова в наши дни, когато науките вече достигат предела на развитието си, те се оказват в “задънена улица”.

Науката винаги е твърдяла, че възприемаме света по определени закони, без зависимост от личността на изследователя. Но когато се изясни, че всичко зависи от това как се променяме ние, цялата картина на света се обърка. По такъв начин започна да се проявява връзката между науката и Кабала. И ако преди 20-30 години беше невъзможно даже да се говори с учени за Кабала – те въобще не възприемаха подхода и. Днес те вече са готови да се вслушат и приемат твърдението, че всичко зависи от нас, от човека и всичко което възприемаме за реалност е отпечатък на свойствата ни. Всички наши усещания, всички наши действия съществуват само в този свят, който си представяме и не съществува никаква реалност сама по себе си.

Ако променим ъгъла на виждане, т.е. свойствата си ще видим вместо вещества – вълни, а вместо вълните – вещество. Нещо подобно откриват изследователите на елементарните частици през 20–30-те години на миналия век. Днес ние можем да говорим с учените и заедно с тях да се обърнем към целия свят с нови обяснения за устройството му. Това е същински преврат в мирогледа и последствията му ще са огромни и много значими. Всичко зависи от нас, всичко всъщност зависи от вътрешното състояние на човек. Цялата система от закони на този свят, всички наблюдавани от нас връзки и съответствия между частите на света – всичко това зависи от нас. Няма никаква обективна реалност. А щом е така е необходимо да знаем само едно: по какъв начин да се променим, под какъв ъгъл да разглеждаме абстрактната висша светлина, пребиваваща в абсолютен покой, така че тя да се прояви по най-добър за нас начин, в оптимален вид.

С това се занимава науката Кабала. Противоположно на всички останали науки, тя не се занимава с изследване на материята извън нас. Тя изначално говори за това как е длъжен да се промени човек, за да се промени и възприемания свят. Всъщност това е цялата наука Кабала.

Картината на света, каквато днес ни се представя е ужасна. Светът е потънал в пълно отчаяние: от тук и стремежа към наркотици, кризата на семейството и обществото в цяло. Но всичко това не е защото така е устроен света. Това е само заслепяване на растящото в нас желание: нали именно то поражда нашата представа за света, проектирайки се на свойствата на висшата светлина.

Преди няколко години, започвайки да осъществявам контакти с учени, аз открих, че те са готови да възприемат тези идеи и да се съгласят с този подход. Те са готови да сътрудничат и разбират, че в това е бъдещето на науката. Науката на бъдещето – това е науката Кабала. Тя ще даде правилно отношение към света.

Преди считахме, че този свят съществува сам за себе си – независимо от нас. Но сега учените се съгласяват с нашия способ за изследване на света. Те самите се приближиха към този подход по пътя на експериментите и изследване на реалността.Те “превключиха” възприятията вътре в човека и пренесоха вътрешността на човека така, че да е причина за ставащото отвън. Сам по себе си света не се променя. Света това е висшата светлина, пребиваваща в абсолютен покой. И за това четем в последните научни статии.

Астрофизиците, например, твърдят, че Вселената е единна мисъл, действаща разумно и целенасочено. Еколозите са стигнали до извода, че нашата планета с атмосферата и всичките си природни прояви се държи като живо същество, притежаващо разум и програма за действие, и реагира на нас като на жив обект. На тези основания учените стигнаха до извода, че и Вселената и земното кълбо и всичко което съществува на него, от най-простите животински форми до глобалните системи – всичко това е отпечатък на човешките свойства. Затова в крайна сметка, всички науки, развивайки се в продължение на хилядолетия са успели да обхванат само много тясна област от изследването на действителността.

На тяхно място идва науката Кабала, която поглъщайки ги ще си сътрудничи с тях и ще обяснява на човек как правилно ще изследва истинската реалност. Реалността се проявява за нас в съответствие с принципа за подобие на свойствата, при съпоставяне на нашите свойства с тези на света. Всяко явление ни се открива само при уподобяване на свойствата ни към явленията. Това можем да обясним с прост пример: звуковите вълни съществуват извън моето ухо, но аз ги възприемам само при условие, че вътре в мен има система, способна да ги възпроизведе.

Най-простата аналогия – радиоприемника. Ако вътре в него има контур на колебание създаващ вълна, съвпадаща по честота с външната, произтича резонанс: приемникът сякаш захваща вълната отвън и я провежда до слушателя. По такъв начин, за да уловя вълна, аз трябва да притежавам някакви съответстващи на нея свойства. Ако искам да възприема някаква определена част от действителността, аз съм длъжен да знам първоначално, какви вътрешни свойства трябва да притежавам.

Ние се раждаме с 5 органа на чувства. Във всеки от тях има определена област за възприемане, в която се фиксират всички наши реакции на ставащото отвън. Ние възприемаме със слуха си не всички честоти около нас, а само в определен диапазон: да кажем от 15Hz до 15KHz.

Така са устроени и всички останали органи на чувства. Създадени сме по начин, че светът ни се открива само в пределите на нашите 5 области на възприемане. Ако имахме допълнителни органи на чувства, с други области на възприемане, картината на света би изглеждала съвсем друга. Картината на света е това което си представяме вследствие на реакциите ни на нещо намиращо се отвън.

Отвън се намират вълни, висша светлина. И от всички тях ние улавяме само незначителна част, ограничен набор от впечатления в определен честотен диапазон. Това е и всичко, което в крайна сметка създава нашата картина за света.

Така възприемаме и самите себе си и обкръжаващата ни реалност. И разбира се, тази картина е отпечатък на нашите свойства. Ако някой по рождение е лишен от един орган на чувство, неговата представа за света се различава от нашата. И ако в нас се появи допълнителен орган за възприемане, картината за света също ще се измени. Науката се развива в резултат на изследване на тази картина.

Човек, ограничен от свойствата си, не може да изследва това, което се намира извън границите на възприятията му. Затова е необходимо допълнително свойство, което се нарича екран или шести орган на чувство. Науката преживява криза, но развитието й не е завършено: необходимо й е да премине на по-високо ниво. Ние не можем да променим нашите природни, телесни органи на чувства, затова възприемаме обкръжаващият ни свят като единна картина.

Но ако в нас се появи орган за възприемане, способен да се променя, благодарение на него би ни се открил променящ се свят. Именно това става, когато придобием нова възможност – с помощта на екрана да възприемаме друг висш свят. Науката Кабала обяснява на човек, как да усети, улови, възприеме реалността в съответствие с неговия избор, настройвайки допълнителния вътрешен орган за усещане – екран, кли, душа (всичко това е едно и също).

Въпрос: Колкото и човек да се променя, природните закони са непроменими, независимо от неговия мироглед. Природата, която може да ни унищожи, да ни нарани или да ни достави наслада, остава една и съща. Вие можете да ни променяте до безкрайност, но ние ще страдаме от жестоките прояви на природата.

Мисля, че преведох достъпен за разбиране пример. Разглеждайки предмет чрез един прибор, аз виждам вълни, а чрез друг – вещество. Някои твърдят, че реалността не се променя. Но всъщност се променя и тя зависи от мен – от моите свойства. Ако аз променя своите свойства – и ще се промени. Възприеманата от нас реалност не съществува извън нас. Всичко видимо, чувано, усещано от нас са само наши усещания. Не може да се твърди, че такава реалност съществува извън нас. Още никой не е излизал извън себе си и не е възприемал реалността по друг начин. Резултатите от научните опити и изследвания показват, че вижданата от нас картина се променя, ако ние променяме себе си. Сега говоря не от позиция на Кабала, а имайки предвид учените.

Те вече разбират, че променяйки човек може да се промени света, тъй като той е отпечатък, отражение на свойствата ни. Ние сме свикнали, че света съществува сам по себе си, независимо дали се намираме в него или не, че вселената, земното кълбо – всичко съществува и без човек. По-късно започнахме да разбираме, че картината на света зависи, както откри Айнщайн от скоростта на предвижването. С увеличаване скоростта на движение, реалността ми се представя в друг вид: променя се времето, променя се разстоянието. Т.е. постоянните по нашите предишни представи, величини се оказват непостоянни. По този начин всичко е относително.

Какво означава “относително”? това означава, че всичко се променя относително мен, относително моите свойства. После възниква теория (също успяла да остарее), която твърдеше, че възприеманата от мен реалност сама по себе си не съществува, а се явява съчетание на моите свойства и външната среда. Има нещо извън мен, но аз улавям само неголям отделен фрагмент, съответстващ на диапазона на възприемане на моите органи на чувства. Благодарение на зрението, слуха, осезанието и т.н. се формира определена картина, която се явява част от някаква огромна обща реалност, намираща се извън мен.

За последните 30-40 години учените стигнаха до извода, че извън нас въобще няма никаква реалност. Възникващата пред мен картина зависи изцяло от моите свойства, от моите вътрешни параметри. Аз усещам, улавям не обкръжаващото ме, а своята реакция на нещо външно. Например, моето тъпанче реагира на външната вълна, в съответствие с това аз улавям определена част от тази вълна. Около мен могат да съществуват много звукови вълни с високи честоти, но ако тъпанчето ми е увредено, то аз бих усещал само своите слаби частични реакции на ниските честоти. Само тях бих улавял, нямайки никакво понятие, какво всъщност става извън мен. В мен няма прибор за сравнение, за да си изясня това.

Аз приличам на черна кутия с 5 отвора: 5 органа на чувство, съответстващи на 5 вида възприятия: зрение, слух, обоняние, осезание и вкус.

Рис. 1

Аз усещам своите реакции на това което се намира извън мен. Но какво всъщност се намира извън мен аз не знам. Сумата от тези реакции ми рисуват картината на света. Това е моят свят. Т.е. това не е външна картина, намираща се извън мен, а отпечатък, проекция на моите вътрешни свойства, явяващи се резултат от работата на органите на чувствата. Съвременната наука стигна до това едва сега, когато науката Кабала говори за това отдавна, в продължение на хилядолетия.

Не трябва да се суетим, занимавайки се с търсене на нещо извън нас. Това сме правили хиляди години и сме видели, че в реалността не трябва да променяме нищо. Необходимо е да променим своите свойства и така да променим реалността. Да променим свойствата си не означава да станем по-добри, да установим между хората добри отношения, и тогава на всички да им бъде добре. Това не е вярно.

Необходимо е да променим свойствата си в съответствие с намиращата се извън нас висша светлина. Ако аз направя това, висшата светлина ще преминава през мен без всякакви прегради. И тогава ще започна да се усещам съвършен, както в своите чувства, така и в осъзнаване на своето местопребиваване. По какъв начин правилно да съпоставя своите вътрешни свойства с висшата светлина, именно затова говори науката Кабала. Това се прави с помощта на екрана.

Желанието да получаваш, егоизма – това всъщност са стените на черната кутия (по смисъла на Графика 1). Ако поставим на тези стени екран (масах), то ще уподобим нашите вътрешни свойства на свойствата на външната светлина.И тогава ще достигнем тази реалност, която не ни притиска и разрешава всичките ни противоречия. Светлината се възприема от нас като наслаждение, мъдрост, знание, постижение.

Въпрос: Това ни се струва нереално.

Ще се окажем в идеално състояние? Има ли хора в света, стигнали до това и колко са?

Към сегашна дата – действително не са много. Но, развивайки се човечеството ще дойде до състояние, когато ще усети необходимост да се променя. Иначе не бихме могли да се избавим от бедите, нещастията, страданията. Работата е в това, че висшата светлина е противоположна на нашите свойства и в съответствие с това ни притиска. Нашия егоизъм постоянно расте и контраста между нашата егоистична природа и твореца се проявява все повече и повече. Затова, това, което е вътре в “кутията”, в сравнение с светлината се възприема като тежък живот, който от ден на ден става все по-лош. Нямаме друг изход освен да пристъпим към промяна на самите себе си.

Науката, в това число, психологията, социологията, екологията, знае за това. В някакъв момент специалистите от всички области на човешката дейност в един глас посочиха, че без промяна на качествата ни в съответствие на реалността извън нас, ще стигнем до трагично състояние, до опасност от унищожение. Нашата реалност се дели на две части: реалността, която усещаме до махсома (“граница, бариера”) в този свят и реалността, която се усеща над махсома. Който се намира в реалността на този свят усеща това което усещаме всички ние.

Повдигналите се над махсома в някаква степен съвпадат по свойства със светлината и в съответствие с това усещат висшата реалност. Отъждествявайки се с душата си, той вече по друг начин възприема времето, усеща съвършенство и вечност. Заедно с това, както преди притежавайки тяло, той усеща и това, което се намира в нашия свят.

Въпрос: Съществува ли някакво максимално ниво, което може да достигне човек преминавайки махсома?

Аз говоря за шестия орган на чувство, който развивайки се достига тъждественост със свойствата на светлината. Това е духовна енергия, пребиваваща в абсолютен покой. Ако човек придобие свойствата й, в следствие с това той ще усеща вечността и съвършенството.

Въпрос: Съществува ли нещо над това?

Над това нищо не може да бъде.

Въпрос: Човек способен ли е да достигне това?

Човек е длъжен да достигне това! В продължение на цялата история ние се развиваме от низшите желания – плътските, през желанията насочени към пари, слава, знания и до желанията за стремеж към духовното. Във второто хилядолетие ние стигнахме до състояние, когато желанието да получиш в по-голямата част от човечеството достига до ниво приближаващо се към духовното.

Рис. 2

Затова човек, който не намира удовлетворение в парите, славата и знанията се стреми, към нещо друго. Но той не знае към какво, защото не усеща в нашия свят, духовния свят, светлината. Той не усеща, какво е да съвпадне по свойства със светлината. Обществото не е способно да обезпечи на човек тези усещания и затова той или ще изпадне в депресия или под влияние на наркотиците, или в резултат на дълги търсения ще открие за себе си Кабала.

Ние виждаме, че от година на година живота става все по-лош. Причината е в това, че нашето желание да получаваме постоянно расте. „Решимо“, заложеното в нас – своеобразният духовен ген се проявява все по-силно, нашите искания растат. Тези искания в продължение на хилядолетия са определяли нашето културно, техническо и научно развитие.

В края на краищата ние достигнахме до състояние, когато са изчерпани всички възможности: в пределите на нашия материален свят повече няма на къде да се развиваме. В рамките на този свят развитието на науката, културата, всички сфери на човешка дейност практически е завършено. Ние повече няма какво да правим – учените разбират това. Ето защо, в съответствие с развиващото се в нас желание, ни е необходимо да преминем в област намираща се извън нас и да действаме в нея. Още преди 2000 години в книгата “Зоар” е казано, че именно в наше време ще започне този процес и сега се убеждаваме в това.

Въпрос: Днес съществуват много системи, обясняващи ни как да работим с енергиите, аурата, кармата … .Как се отнася с тях Кабала?

Кабала не използва никакви системи освен собствената. Тя не изследва други методики и не се занимава със сравнителния им анализ. Това не влиза в нейните задачи. Занимавайки се с науката Кабала, човек придобива шести орган на чувство и благодарение на него започва да усеща висшата реалност. И тогава вижда, че всевъзможните манипулации с енергии са просто измама. Всичко това е не повече от опити за подслаждане на живота. На човек му е нужна някаква увереност в утрешния ден, приятно му е да мисли, че има живот след смъртта, че съществуват извънземни, разни чудеса …Всичко това са психо-соматични явления, нищо повече.

Въпрос: Как науката Кабала обяснява факта, че не познаваме себе си?

Ние си задаваме въпроса за смисъла на живота защото в нас действат 2 сили: силата на творението и силата на твореца – малхут и бина. Ако не включвахме в себе си тези две сили, в нас не би възниквал въпроса: “кой съм, какво съм, за какво съществувам”. Този въпрос е следствие на това, че в човек е включена точка от висшия свят. При животните не възниква подобен въпрос, те просто си живеят. Ние си задаваме въпрос, за това което съществува освен нашия земен живот, вследствие на това, че в нас присъства така наречената точка ”в сърцето”.

Сърцето е нашето желание да получаваме. Включената в него точка е точката на бината, т.е. висшите свойства. Ако не беше тази точка, проникнала през махсома в нашия свят и влязла в нас, ние нищо нямаше да разбираме, за нищо нямаше да питаме и нямаше да се интересуваме от нищо, което е над животинското ни състояние. Бихме се интересували само от то